Епилог. Послесловие

Епилог              

В навечерието на празника Преображение, през август 1982 година, всенощното бдение, както обикновено, беше отслужено на върха на планината, над скита, където преди няколко години беше издигнат огромен кръст. Това всенощно бдение и литургията бяха последните богослужения на отец Серафим, както и произнесената от него в деня на празника проповед. Гледайки нагоре, в чистото и прекрасно нощно небе, посочвайки Божиите звезди (астрономията беше единственото хоби, което той си позволяваше), отец Серафим каза: „Нека този празник и красотата на това нощно небе ни напомнят, че ние сме само странници на тази земя, които шестват в небесното отечество.“

Той вече беше смъртно болен, макар и да говореше за това на малцина. Изгарян от треска, той през повечето време стоеше в своята малка монашеска килия, крита в гората, където се молеше, превеждаше, пишеше и по малко спеше (върху дървена дъска) – вече от много години. Последвалата смърт и погребение са подробно описани на други места в тази книга, но не е възможно да се опише чувството на загуба, което обзе всички присъстващи на погребението му.

Ние всички осиротяхме и предишното вече не може да бъде върнато. Но на четиридесетия ден ние получихме специално и неочаквано утешение. Владика Нектарий пристигна да отслужи панихида. След панихидата от гроба към църквата се насочи малка процесия от монаси и миряни. В притвора владика Нектарий се обърна с лице към гроба на отец Серафим, прекръсти се и запя величание на преподобен. Така че в края на краищата това беше не „край“, а само начало.

 

Послесловие

Божественият огън, донесен на земята от Богочовека – „Огън дойдох да туря на земята“ (Лк. 12:49) – се възгоря в сърцата на хората, запали в тях нов живот и оживи душите им, раздробени от чувствени удоволствия, така че те усетиха необходимостта и силата да се устремят от земята нагоре.

(Свет. Йоан Златоуст, Беседа 68 върху Еванг. от Матея)

Отец Серафим беше истинен монах, той живееше според думите на апостол Павел: „моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани, с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов и залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира. Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание“ (Ефес. 4:1-4). Той приемаше евангелското учение сериозно и като истински монах пренебрегваше светските грижи и интереси – до такава степен, че вече не хармонираше с окръжаващия го свят.

Едва ли отец Серафим би могъл някога да служи дълго време като обикновен мирски свещеник без да изпадне в униние заради онези, за които православното християнство е нещо разбиращо се от само себе си. Това не означава, че няма миряни, които сериозно приемат Евангелието. Всъщност отец Серафим обичаше да се занимава с мисионерство именно затова, защото го теглеше към онези, които истински се интересуваха от Православието. Работата с такива хора наистина събуждаше неговата енергия и той беше готов да отиде, където трябва, и да направи всичко, за да ги подкрепи. Въпреки това е достатъчно да се прочете житието на наставника на отец Серафим, светител Йоан Шанхайски и Сан-Франциски, за да се разбере колко е трудно човек, който се стреми да живее изцяло според Божието слово, да оцелее в суматохата на енорийския живот и колко редки са тези случаи. Животът на светител Йоан беше дотолкова изпълнен с апостолска и евангелска добродетел, че той наистина можеше да живее „в“     света без да бъде „от“ света, докато хора по-слаби – и определено отец Серафим причисляваше себе си съм тях, бяха принудени да търсят друго решение.

С благословението, ободрението и блестящия пример на светител Йоан, а също с духовната подкрепа и на архиепископ Антоний Сан-Франциски, и епископ Нектарий Сиатълски отец Серафим и отец Герман  успяха да основат своя беден скит – употребявам думата „беден“ в смисъл на истинска нищета – където монашеският живот протичаше в цялата му Евангелска простота, сроден на древните монаси-отшелници и изумителната традиция на Оптина пустин, която отците толкова обичаха. Разбира се, отец Серафим усещаше, че такъв живот ще бъде за него най-доброто решение. Владика Нектарий в детството си се е познавал за известно време с последния оптински старец (преп. Нектарий – Бел. рус. ред.) и това, че владиката беше благословил отците да осъществят мечтата си, означаваше повече, отколкото си мислим.

Макар че отец Серафим живееше един напрегнат вътрешен живот, той не откриваше много-много душата си и тъй като той живееше скрито от погледите на хората, ние виждаме в писмата му само отблясъци от неговия вътрешен свят. Пълната история на неговия духовен живот очаква допълнителни изследвания и изучаване. Но въпреки това, можем да разграничим следните основни принципи в неговото учение.

Първо. Той вярваше и учеше, че духовната работа над себе си – пътят към спасението – е тежък труд: „Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“ (Мт. 11:12). В общество, което настоява за бързи и повърхностни поправки и лесни решения за всички проблеми, включително духовните, той твърдеше (както и всички Свети отци), че духовната борба не може да бъде нито лека, нито бърза, а изисква ежедневни усилия и съсредоточаване по време на целия човешки живот. Тъй като целта на човешкия живот е целостта в Христа, трябва да бъдем безпощадни в изкореняването на смущенията и изкушенията. Той смяташе, че това е достатъчно трудно за монаха, водещ скитски, пустинен живот, но още по-трудно е за „средния“ мирянин, борещ се да намери своя път в света. Следователно:

Второ. Всички „сериозни и трезви“ православни християни (един от неговите любими изрази) – дали монаси, дали женени свещеници в енория или миряни – трябва да придобият това, което той наричаше „катакомбна менталност“, за да могат да продължат своето духовно усъвършенстване. Той се позоваваше както на катакомбите на ранните християни, така и на катакомбите на християните под съветско иго – но той нямаше предвид буквално катакомбите във физическия смисъл; той не учеше и на отделяне от видимата структура на Църквата и нейните епископи; и, особено, нямаше предвид „да се живее по-своему“. По-скоро отец Серафим искаше да каже с това, че никога не трябва да предпочитаме богатата, красива (и, разбира се, необходима) външност на църквата пред вътрешния, съсредоточен в Христа живот в духа. „Сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш.“ (Пс. 50:19) – това беше лайтмотивът на отец Серафим и когато той виждаше млади хора, заслепени от външното – църковна кариера, звания, величествени храмове, превръщащи се в лъстиви придворни или членове на партийни групировки на един или друг църковен деятел – той се опитваше да върне тези души обратно, към едното, което е само потребно – вътрешната борба за покаяние и цялостност в Господ Иисус Христос, напомняйки им за основната цел на духовния живот. Ще цитираме тук неговия любим блажен Августин: „За нас е оставено нещо като блажено виждане… сияещата красота на блаженството, което Бог пази за онези, които Му се боят. Заради тази цел нашите сърца се обучават чрез всички трудности и изпитания на този живот. Не се смущавайте, че ви готвят посред теготи, вас ви готвят за дивна съдба“ (върху 36 Псалом).

Отец Серафим разбираше, че истинската духовна работа е не само тежка, но и почти безнадеждна битка. Той знаеше това от своя личен опит, често страдайки от униние. Макар че по онова време това беше известно на малцина, понякога у него се появяваше желание просто „да зареже всичко“. Без божествената благодат и посредничеството на светиите, както той мислеше, болшинството от хората не биха могли дори да се отдадат на духовен живот, да не говорим пък за някакви постижения по този път. „ако някой сериозно се отнася към духовния живот, – ми каза веднъж отец Серафим, – тогава перспективите изглеждат много тягостни – без помощта на Господа; но за Бога всичко е възможно“. В своето въведение към биографията на преподобния Паисий Величковски той пише:

„Нашата ситуация е безнадеждна! Но засега Божията милост не ни напуска и дори днес може да се каже, че има движение на истинните православни, които съзнателно… жадуват нещо повече от „обикновеното“ Православие, което е безсилно пред яростните атаки на света, страшно изобретателен в разтлението на човешките души. Не е възможно пламъкът на истинната ревност за Православието да угасне преди Второто Христово Пришествие; и не е възможно, щом този пламък съществува, нашият Господ Иисус Христос да не покаже на Своите ревнители, дори днес, как да водят истински и вдъхновен православен живот. Чувате ли, православни християни от последните времена?... Затова грешат онези, които казват, че щом краят на света е при вратата, ние трябва спокойно да си седим, да не правим големи усилия, просто да пазим учението, което ни е предадено, и да го върнем обратно, като скрития талант на негодния раб (Мт. 25:24-30), на нашия Спасител, когато Той дойде!“.¹

Ето защо, без съмнение, отец Серафим така често повтаряше (цитирайки Св. Писание): „С нас е Бог!“. Той настояваше, че този възглас е гаранция за нас за успешен завършек на земния път, път, който за него ставаше с течение на годините все по-труден и изнурителен физически, духовно и емоционално, завършил с жестока болест (от човешка гледна точка), която може да бъде описана единствено като истинско мъченичество, окончателно очистване и усъвършенстване на неговия вече в най-висша степен очистен и благороден  дух. Такъв беше неговият пример, който той остави за нас – висок и възвишен, но не недостижим. Ние трябва честно да осъзнаваме нашите слабости и леност и в същото време сериозно да изпълняваме своите задължения пред Бога; трябва силно да се борим, за да започне да действа в нас Божията благодат; трябва да позволим на нашите сърца да се смекчат под влиянието на житейските скърби и никога да не симулираме и да не фалшифицираме нашия вътрешен духовен живот, защото това е единственото, което има значение, и единственото, което няма да изчезне в гроба заедно с тялото.

Бележки:

1. Схимонах Митрофан, „Преп. Паисий Величковскй“, превод от руски, издание на братството на преп. Герман Аляскински, Платина, 1976 г. 

<

Към темата Към началото Към съдържанието

Писмата на о. Серафим (Роуз) до духовния му син. 1982 година

1982 година

5/18 януари, 1982 г.

Надявам се, че с полза за духовното обновление си прекарал времето от Рождественските празници до Богоявление. При нас по празниците си беше истинска зима и днес отново заваля сняг, след като старият почти целият се беше стопил. (Ние натрупахме планини от сняг, за да изкараме още няколко дни, тъй като нашият кладенец се счупи).

L. пристигна тук (от Етна), измъчван от угризения на съвестта заради своето отстъпничество (основно заради връщането му към марихуаната), разтърси го отчасти четенето на две произведения: житията на светите Варлаам и Йоасаф и главата за митарствата от „Вечните тайни“. Като прочете за митарствата, очакващи човека заради плътските му грехове, и като чу коментари по темата, той дойде при мене, готов да стане монах (е, не съвсем). Неговите реакции през времето, което прекара тук, бяха крайно противоположни. Преди два дни той се готвеше да се върне и да започне нов живот, за да стане светец; днес е нетърпелив и иска единствено да избяга оттук (вероятно, това е началото на обратната реакция). Днес след литургията се каня да поговоря с него и да го предупредя, че той директно ще се върне към марихуаната, ако не започне да се учи да бъде уравновесен. Ще се опитаме да го задържим тук още няколко дни, за да поработим над това, а после, надявам се, ще го изпратим обратно, в спокойно състояние.

Всъщност, неговото пребиваване тук му беше от полза. Той пристигна тъкмо узрял за това, да разбере по-дълбоко Православието и той започва да го прави (стига да може да го въведе в своя живот).

Изпълнени сме с надежди за новата година, въпреки тъмните облаци навсякъде. Вероятно, това са последните години, когато ще можем да разнасяме своето слово свободно.    

 

22 януари/4 февруари, 1982 г.

Тук имахме много плодотворни семинарски занятия, което всели в нас надеждата да ги разширим – но не до официално ниво, това е задънена улица. R. (семинарист – о. А. Йънг) се намира на онова ниво, когато са му нужни значително повече „знания на сърцето“, отколкото на „ума“. Той има много добро сърце и аз възлагам големи надежди на него, стига той да може да реши своите сегашни проблеми (нещо като настройка за зрял, съзнателен живот в Православието). Страшно трудно му е да чете сам и в края на краищата се спряхме на варианта, че той ще чете на глас (за мене) „Престъпление и наказание“, тази книга прави чудеса с него. (Той и G. също си четат един на друг на глас). Въпросът за „пробуждането“ на Православието, изглежда, се опрости до прости неща, подобни на гореописаните. Моли се за него и за всички нас. G. в някои отношения добре пораства, но неговият инат ще му докара неприятности в бъдеще.

Аз най-накрая си проправих път през снега, за да направя моето посещение за Богоявление в Рединг, и заварих моето словесно стадо в не чак толкова лошо състояние.

 

Четвъртък на втората седмица на Великия пост, 1982 г.

Отец Герман ми разказа за твоите нови изпитания в енорията в Медфорд. Позволи ми да добавя нещо към казаното от него: дръж цялата тази  низша, земна страна на пастирския живот в перспектива и не изразходвай прекалено много енергия за нея. Онези, които не желаят ревностен православен живот, ще се отсеят по пътя и понякога ти просто трябва да им дадеш да направят това. Концентрирай своето внимание и енергия върху помощта и подкрепата за онези, които могат „да се запалят от искрата“ и да се превърнат в горящи. Целият твой опит в Медфорд е добър пример за тези два типа православни християни в наше време. Не бъди малодушен. За нас самите сега е много тежко време, но изключително и единствено поради това, че се опитваме да правим повече, отколкото обикновено. С всяко изпитание Господ ни изпраща допълнителна помощ и макар сега да не виждаме начин да се разплатим с дълговете, ние сме уверени, че изходът е близко.

Ще имаш ли време да напишеш за еволюцията? Времето за това сега е  повече от подходящо.

Да ти изпрати Господ добър завършек на поста. Моли се за всички нас.

Послесловие към писмото

Предходното писмо много добре резюмира идеите на отец Серафим за пастирската работа в енорията. Той усещаше, че идеализмът и ентусиазмът на мнозина от младите свещеници угасва заради „мирската страна“ на енорийския живот: събирането на пари, безкрайните събрания, обществените мероприятия, организационните грижи, раздорите сред енориашите и така нататък. Той смяташе, че свещениците, изпълнявайки „външните“ си задължения, трябва да концентрират енергията си върху онези малцина във всяка енория, които действително искат нещо по-дълбоко.

 

Писмо без посочена дата,

Великият пост през 1982 г.

Твоят имен ден тази година настъпи толкова бързо! Ще дойда, ако е Божията воля. Ние обаче имаме проблеми с всички наши коли (както винаги), така че ще видим дали ще имам възможност да стигна до вас!

Прилагам последната част от нашата кореспонденция с Бостън – надявам се, че тя няма да те доведе до униние. Уверен съм, че моят отговор е прекалено простичък за тях и ще бъде отхвърлен, но мисля, че е необходимо да продължаваме да говорим подобни неща.

 

Предисловие към писмото

G., за когото се споменаваше в предишните писма, беше пристигнал при отците преди около пет години, когато беше на 11 или 12 години и той, по същество, беше изоставен от майка си (той не познаваше баща си). Отците го отгледаха и възпитаха, и отец Серафим, в частност, пое върху себе си ролята на баща за момчето, и освен това даваше на момчето и образование в домашни условия. Сега G. вече беше станал на около 17 години и се беше превърнал в истинско наказание. В допълнение към обичайните проблеми на тийнейджърите у G. започнаха да се проявяват признаци на дълбоки душевни травми. През лятото на 1981 година отец Серафим го изпрати при нас (G. и нашият син Йоан бяха приблизително на една и съща възраст), за да може той да поживее в обичайна семейна обстановка и в това, което отец Серафим наричаше „приемливо осветскостяване“.

Възнесение през 1982 година

Позволи ми да прибавя и моите поздравления по случай раждането на още една дъщеря (Вера-Елисавета). Да ѝ даде Господ многая лета!

Ние имахме един много добър Пасхален период, макар че по отношение на печатането все още нямаме какво да покажем. И сред нашето монашеско братство, и у някои от нашите поклонници забелязахме „болести на растежа“ – тежки проблеми, които се случват заради това, че хората се опитват по-дълбоко от обикновеното да проникнат в духовния живот.

В частност, проведох поредица от разговори с G. за неговото бъдеще. Със свойствената му незрялост, той изрази всичко това така: на него му е „скучно“ с нас и най-добрият, според него, начин да се подготви за бъдещото свещенство е да се премести в Сан Франциско, да си намери работа, ежедневно да посещава богослуженията в Събора и да чака да го ръкоположи епископът!

Абсурдността на неговия „житейски план“ ми даде възможност да му покажа неговата незрялост и да вселя в него малко страх. Казах му, че ако той иска да стане свещеник, трябва да постъпи в семинарията – ако не при нас, тогава в Джорданвил. В края на краищата той се предаде и даде обещание да учи при нас в семинарията три години преди „да започне самостоятелен живот“. Надявам се, че през това време ще можем да го убедим да осъзнае някои свои сериозни проблеми – в частност, стремежа да избягва нормалните емоции, като се крие в своя вътрешен свят. (Той смята, че при нас има прекалено много хора – цели осем души! – и че в света ще му бъде по-лесно да избягва външните дразнители, като се затваря в стаята си! Той не вижда, че бъдещият пастир тъкмо си търси дразнители и безпокойство).

Разбира се, той има огромен прогрес откакто дойде за пръв път при нас, но до хубавото е още много далече. Понякога аз все пак си задавам въпроса (макар и по-рядко, отколкото преди година или две), дали той няма да зареже изобщо Църквата и да потъне в света, ако сега се озове сред светските съблазни. Но в действителност неговият интерес към Църквата се стабилизира и задълбочи и, вероятно, по-голямата опасност сега е, че може да последва един от лошите примери вътре в Църквата (изключени семинаристи, скитащи безделници, църковни хрантутници) и да изгуби заложения в него потенциал за истинско служение на Църквата. Успях да докосна съзнанието му дотолкова, че да му опиша сегашното му състояние, и ако той сериозно учи при нас три години, има надежда.

Това поставя пред нас въпроса: „А какво да правим с него през лятото?“ Какви варианти има? Етна би била идеалното място за него за още едно лято и най-вече заради това, че ще му даде възможност да се потопи в енорийския живот и в същото време той ще бъде под твоя опека. Можем ли да го пратим при тебе след 2 юли, когато ще честваме паметта на светител Йоан?

Моли се също и за нашия R. През последните няколко месеца той щателно изучаваше себе си, но все още се намира в недоумение относно своето бъдеще и за това, как сериозно да промени психологията си на разглезено дете.

Лятото, изглежда, вече дойде, макар че днес е по-студено, отколкото преди. Нашите пауни мътят три яйца в нашата гора, а преди два дни при нас в трапезната се намъкна една мечка – и като тръгна да бяга, изби прозореца!

Разговаря ли с тебе отец Герман след срещата си с отец Пантелеймон в Сиатъл? Ако не е, ето какви са всъщност на нещата: той така се е концентрирал върху себе си, повтаря все същото, което говореше и преди десет години, че е очевидно, че бъдещето не е с него. Ние трябва да се придържаме към нашето мисионерско направление и в никакъв случай да не им обръщаме внимание. Може би, те просто ще се уморят постоянно да протестират срещу нас.

 

4/17 юни, 1982 г.

Надявам се, че това лято ще проведеш с G. няколко сериозни разговора за неговото бъдеще. От мене и от отец Герман той, разбира се, взема всичко с щипка сол, тъй като ние сме много близки с него, а той преживява стадия на бунтарството (лек, но все пак явен).

Само преди няколко дни той реши, че тази есен ще замине за Джорданвил. Веднага разбрах, че това не е сериозно обмислено решение, а просто начин да си тръгне от нас, където му е „скучно“, и това решение е предизвикано не от желанието да получи някаква полза от пребиваването в Джорданвил, а просто да погледа какво се случва там.

Разбира се, аз се радвам, че той сериозно се отнесе към моето предупреждение, че ако иска да стане свещеник, трябва да получи семинарско образование; но виждайки неговото лекомислено отношение към нещата като цяло, отново сериозно му повторих всичко и казах, никога няма да мога да го благословя, такъв лекомислен и незрял, да замине за Джорданвил (всички американски юноши, които изпращахме там през последните години, още през първата година на обучението изпадаха в беда, макар че те бяха по-зрели, отколкото G.). Той отговори на моята реч с упоритото възражение, че той ще замине за там дори и без нашето благословение, дори заради това да не го приемат в семинарията и да му се наложи да бъде там свободен слушател или просто да живее близо до манастира.

В известен смисъл се радвам, че той изговори всичко това, защото обикновено крие дълбоките си чувства и бях дори доволен, виждайки го как става „мъж“ и защищава своята гледна точка, вместо да се съгласява смирено с всичко.

На следващия ден (след една безсънна за мене нощ) ние се помирихме: казах му, че уважавам неговата свобода и каквото и да се случи (дори да стане дивак или ексцентрик, а това, както му казах, са двете алтернативи на неговото бъдеще), той винаги ще може да смята това място за свой дом, след което той заплака (което с него се случва много рядко). Но аз го помолих, независимо как ще постъпи, нека това има смисъл, нека това бъде част от плана за цялото му бъдеще, а не моментен каприз, каквото в момента е неговото желание да отиде в Джорданвил.

Сега моите основни усилия са насочени към това, да му покажа някои неща такива, каквито са те в действителност, а не както ги оцветяват неговите емоции. Ето пример: миналата седмица той красноречиво описваше на някои от нас колко е лесно да си православен християнин днес, независимо от всичките съвременни изкушения: за тази цел трябва да имате силна воля, за да приемете „дозата“ смирение от отец Герман, да се доверите на своя духовен отец и да стоите близо до него, тогава ще оцелеете. Напомних му, че когато му забраних да пътува да Джорданвил толкова млад, той се разбунтува и отказа да ме слуша. Дори не му дойде на ум, че с това явно показа недоверието си към мене и по този начин зачеркна себе си от списъка на онези, които ще се спасят, ако се доверяват на своя духовник. Той се усмихна в знак на признание, но смисълът на казаното и досега не е стигнал напълно до него. Подобно на това, той знае, че неговите причини за заминаването за Джорданвил са светски и че всъщност съществува опасност той да изгуби своето юношеско влечение към църковността и да стане светски човек; но той вижда всичко това през филтъра на своите юношески страсти.

В края на краищата, аз гледам на всичко, което става, като на необходим елемент от неговото израстване и като на неизбежно изкушение. Надявам се, че постъпките му ще придобият някакъв смисъл и той няма да започне да действа единствено според своите страсти. Всяко едно внушение, което можеш да му отправиш в този смисъл, ще бъде добро и, вероятно, ще има за него сега по-голяма тежест, от онова, което ние му говорим.

Да запази Господ това вярващо момче от изкушенията на нашето време! Понякога почти губя надежда, че някой може да се спаси от ноктите на нашето свободно и лековато време.

 

10/23 юни, 1982 година

G. започна в последно време да се замисля повечко за бъдещето си. По същество, цялата тази криза за него беше полезна, независимо от това, дали той ще остане тук или не. Той, както и преди, смята, че трябва да научи още съвсем малко неща; той страда от болестта да мисли, че нещо знае, докато в действителност не знае – да хване нещо блестящо и повърхностно и да си мисли, че в това е цялата същност на нещата. Той вече не се кани да заминава за Джорданвил (което показва колко сериозна е била цялата тази идея), но все още не е сигурен, че ще остане при нас. За него сега очевидното изкушение ще е да „скитосва“.

N. M. беше тук. Изглежда, че той е оцелял след една година, прекарана в Джорданвил, но картината, която обрисува за тамошната ситуация, не е добра. По думите му, на семинаристите съзнателно им се внушава идеята за „светския свещеник“, който се чувства като у дома си сред своето светско паство; идеите за духовното свещенство и мисионерската дейност са им чужди. N. M., очевидно, също ще се зарази с този дух, ако продължи обучението си в семинарията, но не съм сигурен, че ние можем да повлияем на това по някакъв начин. Той не знае дали ще се върне в Джорданвил. Мисля, че повече няма да съветваме когото и да било да ходи там да учи освен, може би, зрелите руски юноши.

 

Предисловие към писмото

Семинарското образование, което отец Серафим даваше на младежите при него в пустинята, включваше не само запознаване с шедьоврите на световната литература в книги, но и също гледане на пиесите на Шекспир. Тъй като в Ашланд, щат Орегон (край Медфорд), се провеждаше Шекспиров фестивал, отец Серафим понякога закарваше там „момчетата“, както той ги наричаше, да гледат някой спектакъл. Всички те предварително четяха и изучаваха пиесата с отец Серафим, а след гледането на пиесата се организираше дискусия за нея.

Отец Серафим помоли да взема със себе си G. на постановката на пиесата „Доктор Фаустус“ през онова лято и аз така и направих, като взех дори и моя син, и още един тийнейджър. Постановката беше чудесна и ни даде няколко сериозни, да не кажа дори сурови духовни уроци, които не минаха напразно за момчетата.

22 юни/5 юли 1982 година

Позвъних в касата на шекспировския фестивал и запазих билети. Каня се да взема момчетата на малка екскурзия, да дойдем в Етна в четвъртък вечерта и да заминем за Ашланд рано сутринта в петък. Ще отслужим света Литургия на светите Царски мъченици в събота сутринта¹ и ще пристигнем в Рединг навреме, за да успеем за всенощното бдение в събота и за литургията в неделя. Ще вземем със себе си спални чували.

Имахме много успешно пътуване до Сан Франциско в деня, когато се чества паметта на светител Йоан (отново изнесох проповед на английски и нямаше оплаквания от никого!), а след това навестихме отец Спиридон в Пало-Алто. В своята напреднала възраст той е станал почти прозорлив: благослови ни, като каза на всеки по няколко думи, в които съвсем точно разкри нашите проблеми и ни посочи пътищата за тяхното решаване!

Бележки:

1. За тази цел те направиха бивак на една полянка в планината по пътя за вкъщи.            

 

Предисловие към писмото     

По-късно през юли двете ми сестри, Юстина и Анна (и двете приели Православие), дойдоха от Аризона да ни навестят. Те никога не бяха ходили в скита и ние решихме да ги закараме там. Отец Герман беше заминал някъде на мисионерско пътуване, а отец Серафим беше в килията си и излезе, за да ни посрещне. Седнахме на един малък разчистен участък от гората, който при добро време често служеше за лекционна аудитория, и пихме чай. Никога не бях виждал отец Серафим по-умиротворен и безметежен. Всичко, което той каза на сестрите ми в отговор на техните духовни въпроси, беше просто, действено и полезно; но което беше по-важно, те „се заразиха“ с неговото спокойствие, което не ги напускаше още много дни. Въпреки че ми предстоеше да видя отец Серафим отново по време на ежегодното лятно поклонничество през август и също така в болницата преди смъртта му, това беше последният път, когато имах възможността сериозно да си пообщувам с него.

11/24 юни 1982 година

Зарадвах се да получа от G. писмо, доста по-зряло, отколкото преди година. Дай, Боже, това лято да бъде за него плодотворно! Наблюдавайки тук Q. R. и S. T. известно време (и двамата са на 18 години), се изумявам от незрялостта на нашата младеж и се учудвам най-вече на това, как изобщо е възможно някой в наши дни все още да остава православен християнин. Но с нас е Бог!

През последната една или две седмици имахме много гости и изглежда, че за нас започна напрегнато лято. От вчера имаме при нас нов оглашен от Санта Круз.

 

22юли/4 август 1982 година

Зарадвах се да чуя, за успешните кръщавки (в мисията в Етна). Да даде Господ много години плодотворен подвиг на новопокръстените, а на нас – сили да продължаваме окормлението на нашето малко стадо.

Бях много трогнат да получа от G. подарък за имения ми ден – сладолед за всички – подаръкът закъсня за неделя, но ние му се насладихме вчера.

Моли се за нас и за предстоящото поклонничество. Не си представям какво ще излезе от това. Речта ми е доста апокалиптична, а аз не знам доколко хората са готови за това.

 

4/17 август 1982 година

Сега настана затишие след поклонничеството и аз имам време да напиша едно-две писма. Цялото поклонничество премина много добре. Нямаше толкова много хора, както миналата година (около 50 души останаха до вторник, а 30 до края на седмицата), но те бяха по-еднородни и възприемчиви към беседите. Много говорихме за „възпитанието на душата“ с помощта на литературата и т. н., и почти всички се отнесоха добре към казаното. Православният мироглед, който проповядваме, малко по малко започва да се усвоява.

Курско-Коренната икона на Божията Майка (която присъстваше по време на първата половина от поклонничеството) предизвика неизгладимо впечатление у поклонниците, включително у сирийците и гърците, които не са свикнали с този вид благочестие.

В. А. (новообърнат от източното крайбрежие) още е тук, но ние с нищо не можем да му помогнем. Той не може да спре да критикува, да осъжда и „да знае най-добре от всички“. Попитах го дали е получил полза от поклонничеството и той, като се позабави с отговора, каза: „Малко“. Но на един от нашите братя е признал, че са го възмутили нашите беседи за музиката, литературата и т. п., които той смята за „бесовски“. С други думи, той изобщо не ни разбира. Заявява, че иска да му кажа какво да прави, но очевидно му липсва доверие, за да приеме каквото и да било от това, което бих могъл да му кажа, освен някои външни форми. Той се кани да реши проблема с трудоустройството си, като се запише във Военно-въздушния флот, в запаса. Междувременно аз му предложих да прочете „ГУЛАГ“ на Солженицин и след това му поръчах да прочете също така „Оливър Туист“ и „Престъпление и наказание“ (последното произведение той наскоро започнал да чете, но не издържал дълго – прекалено „скучно“ му било). Той би искал да му дадем ускорен богословски курс, но аз му казах, че той ще бъде готов за това, едва когато се смекчи сърцето му, за което, може би, ще помогнат „ГУЛАГ“ и Дикенс (но аз силно се съмнявам в това). В очите му виждам страх и неувереност и ми е жал за него, но той е почти безнадежден, и първата ми мисъл е как да защитя от него нашето братство. Без съмнение, той ще си замине оттук и ще започне да разказва всевъзможни скандални истории за това, което става в скита, уви! Той ме попита какво мисля по въпроса, дали той може да стане свещеник, на което аз отговорих, че това зависи само от него – ако той не може да живее в съгласие с хората около себе си, очевидно няма да може да се посвети на служението на Църквата. Изглежда, той притежава бостънска менталност – хладна, „правилна“, а на практика няма шансове да се избави от всичко това.

Надявам се, че G. получава максималната възможна полза от пребиваването си при тебе. Много се безпокоя за него и за неговото бъдеще – не толкова за конкретните му планове, колкото заради това, че в сърцето му, както и преди, има нещо, което още не е пречупено, и той все така се уповава на собствените си сили и е затворен по отношение на околните. Това е същото, което се случи с В. А., и ще бъде истинска трагедия, ако и с G. се случи нещо подобно. Наистина, през последните една-две години той много се промени, а през последната година той дори няколко пъти плака (около две сълзички всеки път) над нещо различно от неговото оскърбено самолюбие – но му е нужно да премине през още много неща. Би ми било много интересно да узная твоите наблюдения върху него.

Изглежда, сякаш вече е настъпила ранната есен.

 

Писмо без посочена дата, написано един или два дни след предишното

Христос е посред нас! Само няколко реда: наскоро прочетох за дебатите по повод „убийството от жалост“ на бебета с физически недъзи – тази тема може да бъде засегната в „Orthodox America“.

Моли се за нас. Понякога нашите фокусирани върху себе си момчета ме докарват до отчаяние. Има ли поне някаква надежда за бъдещето?

<   >

Към темата Към началото Към съдържанието

Писмата на о. Серафим (Роуз) до духовния му син. 1981 година

 1981 година 

21 декември/3 януари, 1981 г.

Ние, както винаги, напредваме трудно, като се опитваме да се реорганизираме, за да се трудим по-продуктивно през новата година. И „Orthodox America“, и „The Orthodox Word” се четат с внимание и вдъхновяват мнозина. Ние трябва само да ги направим по-ефективни.

 

14/27 март, 1981 г.

Елена Юриевна Концевич е казала на отец Герман, че се страхува, че в бъдеще нашата Църква я чака ужасна катастрофа, и това е свързано, според мене, с онова „свръхправилно“ умонастроение, което е засегнало също и някои руснаци (но не в такава неприятна форма, както това се проявява при нашите гърци). Това е в известна степен, мисля си, близко до папизма – желанието да се определят понятията, за да си „спокоен“ относно тях, дори духът да е изгубен. Книгата на отец Михаил Помазански („Православно догматично богословие“) ще бъде много важна в това отношение; колкото повече чета коректурата, толкова повече виждам колко важна и своевременна е тя.

 

6/19 септември, 1981 г.

Слава Богу, при нас всичко е наред, тъкмо отпразнувахме два именни дни (вчера на брат G., а днес на брат D.). И при двамата всичко е наред, макар че особено при D. има върхове и падения. Двама наши семинаристи успешно започнаха своите „предбогословски занятия“. G. най-накрая разбра  необходимостта от определено нерелигиозно образование като подготовка за изучаването на богословие (сега чете Платон), а R. след прочитането на две пиеси от Пушкин откри, че липсващият елемент в неговото образование до този момент е именно светската литература! Синдромът на „внезапния скок в богословието“ явно е коренът на много от проблемите, които възникват както у отделни хора, така и в Църквата като цяло.

Очевидно, сега епископите виждат опасността от разкол от страна на „всезнаещото“ гръцко духовенство и разколът, без съмнение, сега започва да набира скорост. Най-неприятното в нашите отношения с тях тепърва предстои, но това не трябва да ни отвлича от задачата, която стои пред нас.

Календарът за 1982 г. е завършен – рекордно рано!

При нас започнаха студовете и цялото братство (сега вече сме деветима) е заето с работа.

 

11/14 ноември, 1981 година

Благополучно се прибрах у дома от мисионерското си пътуване до Уилитс, като прекарах шест часа зад волана, при това се наложи да карам колата през планинската мъгла.

Попитах братята G. и R. на каква тема, според тях, е по-добре да говориш в Джорданвил.¹ R. даде чудесна идея: „Значението на Руските новомъченици за нас днес в САЩ“. Мисля, че ако започнеш с новомъчениците, останалото само ще дойде при тебе. Не се притеснявай – само се моли на Бога, на владика Йоан и на преподобния Герман и се старай да стане колкото се може по-добре. Сигурен съм, че там слушателите ще приемат добре това, което ще им кажеш, особено когато стане дума за практическото значение на Православието за хората, живеещи в днешна Америка.

О. Пантелеймон написа ново писмо лично на о. Герман – основно, за да му се накара за допуснатите грешки (през последните осем години) и за да го уведоми, че те се канят да издадат някакви „послания“, потвърждаващи тяхната гледна точка за Църквата в Русия. Така че нас, без съмнение, ни чакат нови неприятности. Но нашият път е ясен: ние ще продължаваме да носим на хората истинското, искреното Православие, а те нека сами си създават нови проблеми.

Ние тук сме заети, стараем се да ускорим подготовката на някои издания за печат през тази зима.

Бележки:

1. Бях поканен да изнеса доклад по време на Германовския младежки конгрес, следвайки стъпките на отец Серафим и отец Герман.    

 

22 ноември/5 декември, 1981 година

Прилагам копие от заявлението на отец R. S. за напускането на нашата Църква. Сега, явно, печалните плодове на „свръхправилността“ започват да излизат наяве. Интересно, колко дълго отец Пантелеймон ще продължава да потиква хората към подобни постъпки, докато същевременно самият той остава в нашата Църква?

Във всеки случай, това е тъжно, но то прави нашата задача още по-ясна: ние трябва още по-усърдно да проповядваме истинното апостолско, мисионерско Православие и да помогнем да бъдат удържани колкото се може повече от нашите ревностни зилоти – младите, наскоро обърнали се към вярата, свещеници. „Orthodox America“ започна своето съществуване в най-нужния момент и сега тя трябва да стане в още по-голяма степен обединяващ рупор за истинните ревнители за Православието в нашата Църква.

Ние, разбира се, сме виновни за много „грехове“, заради които R. громи нашата Църква – и най-вече (предполагам) заради допускането до причастие на новостилците. Мисля, че всеки свещеник трябва да бъде свободен да постъпва в този случай така, както той смята за правилно, но що се отнася до нас, аз смятам, че ние трябва да бъдем отворени към всички православни, на които техните собствени епископи и свещеници не помагат. Наскоро при нас идва още един Антиохийски свещеник (от Лос Анджелис) и самият факт, че съществува дружба между нас, за тях е източник на сила, която им помага в тяхната борба. Как ще свърши всичко това (в смисъл на юрисдикция) – не знам. Но ние трябва да покажем, че Руската Задгранична Църква стои далеч от линията на „фанатичната партия“, която досега се опитваше да контролира всичко – и чийто провал сега става очевиден.

Да ни помогне Господ в настъпващото трудно време. По молитвите на владика Йоан ние можем да оцелеем и дори да процъфтяваме. Да помогне Господ също така на твоя доклад в Джорданвил. Всяка възможност, подобна на тази, е много важна и твоите думи там ще отекнат далеч зад пределите на манастирските стени. Трябва да помогнем да бъде поизтупан общоприетия мироглед.

Общо взето, тук водим блажен живот, в атмосфера на мир и взаимна грижа, сред нашите братя, макар и не без изкушения. В Джорданвил се постарай да се запознаеш с йеромонах Лука.¹ Наскоро той ми написа писмо за своите опити да даде на семинаристите по време на урок по История на света „недостигащото измерение“ в тяхното образование (т. е. измерението на културата, в нейното обичайно разбиране), за да не се опитват те да скачат от джаза директно към исихазма или нещо от този род.

Бележки:

1. Днес архимандрит и декан на Свято-Троицката семинария.

 

Послесловие към 1981 година

Когато отец Серафим достигна последната година от живота си, здравето му леко се влоши, но той продължаваше да работи, както преди. Тъй като той още нямаше и петдесет години, изглеждаше невъобразимо да се мисли, че той няма да живее още дълги години. Все още биваха повтаряни подканите и предупрежденията: „Сега вече е по-късно, отколкото мислиш… Трябва да работим, докато имаме време…“ – но в неговите писма (последното беше написано само няколко дни преди неговата предсмъртна болест) нямаше дори знак за това, че му е било известно, че неговият край вече е близко.

В онези последни месеци той повече от всякога се грижеше за практическото Православие – Православието на сърцето, а не на ума – и той с удивително внимание се съсредоточаваше върху личностите и душите на онези, които идваха при него. Неговата способност да разбере и да даде на всеки човек именно онова, което изискваше неговото духовно и душевно устроение, остава важен пример за пастирите и духовните наставници.       

<   >

Към темата Към началото Към съдържанието

Писмата на о. Серафим (Роуз) до духовния му син. 1980 година

 1980 година 

Първата седмица на Великия пост, 1980 г.

Слава Богу, първата седмица на поста премина при нас добре, макар че дяволът, изглежда ни напада по-силно от всякога. Миналата нощ при нас по време на всенощното бдение стана пожар в църквата, който можеше да я унищожи цялата, ако брат G. не го беше забелязал навреме. Само няколко минути преди пожара се случи едно решително (и мисля, благотворно) обяснение между двама души почти на същото място и за мене беше толкова очевидно, че пожарът е предизвикан от бесовската завист, че тайно се възрадвах, виждайки как дяволът напада нашата собственост от огорчение, че е загубил човешката плячка. В същия ден се счупи един детайл от нашата основна печатна преса, но мисля, че ще мога да я поправя, като взема частта от друга преса.

Но как добре ни пази Господ сред ето такива дребни изпитания!

 

9/22 март, 1980 г.

Днес е празникът на Свети Четиридесет мъченици (макар всъщност да е утре) и най-накрая леко започва да заприличва на пролет. Но в четвъртък, когато тръгвахме сутринта за Рединг, започна истинска снежна виелица! За щастие, тя продължи съвсем кратко. Имахме Преждеосвещена Литургия, за пръв път в Рединг, и макар че там имаше само няколко души, аз някак си почувствах, че тази малка мисия се развива. Ще прекараме Велики Петък и Пасха в Рединг. Първоначално имахме идея само да подкрепим местната мисия, макар и да изглеждаше, че ще дойдат много малко хора; но, може би, накрая там ще се съберат повече хора, отколкото мислехме в началото. Макар че всичките ни трудове на северното калифорнийско-орегонско мисионерско поле изглеждат незначителни, всеки малък плод ни е скъп! С нас е Бог!

Общо взето, мисля, че трябва да избягваме дискусиите с нашите „гърци“. На тази мисъл ме наведоха (двете нови статии на о. Лев Пухало в неговото собствено издание – о. А. Йънг), където учението на о. Лев за живота след смъртта остава все така самоуверено и неправилно, каквото винаги е било. Лично аз съм доста разстроен от това, но осъзнавам, че най-лошото, което може да стане, е да се правят опити да се отговаря на неговото учение. Той вмъква всевъзможни дълги цитати, които абсолютно нищо не доказват, освен ако човек не е склонен да приеме неговата гледна точка. И какъвто и отговор да му дадем, той винаги ще се измъкне и ще каже, че той всъщност не това е имал предвид или че ние не мислим достатъчно задълбочено и т. н. Излишно е дори да се говори много за „съня на душата“, той само ще отговори, че не сме разбрали цялата дълбочина на неговото учение и т. п. Подготвяме отчет за владика Нектарий с една или две страници цитати, но поставяме ударението не толкова върху лъжливото учение на о. Лев (всъщност доста объркано), колкото върху това, че той вкарва в заблуда и смут хората, като претълкува учението на Църквата за живота след смъртта. Това, което всъщност той прави, е да отнема у хората страха от смъртта и да разрушава традиционното православно благочестие и цялата наша връзка с починалите. Ние смятаме, че владика Нектарий трябва да направи нещо, но той обикновено е толкова плах, че не знаем какво да очакваме. Самият аз пиша кратък „Отговор към критика“ (последното приложение към нашата книга), който отговаря повече на неговата позиция, отколкото на учението му.¹

Трябва да се стараем да бъдем дружелюбни с повече хора от гръцката партия, доколкото това е възможно, като се стараем да ги върнем в руслото на нашата Църква. На онези, които не искат примирие, ние, разбира се, няма да можем да им помогнем. Пиша кратко писмо на о. Никита, като го питам откровено дали той или о. Л., или други се канят да ни замерят с камъни, ако отидем в Сиатъл на конференцията, и дали той се отнася към нас като към братя – православни християни. Постарах се поне да подчертая колко много от нас той е отблъснал с грубото си поведение. Да ни помогне Господ да постъпим така, както е най-добре за православната истина.

В следващия брой на нашето списание ще има статии на отец Димитрий Дудко – както почти във всички православни издания в последно време (освен изданията на о. Никита). Чувствам, че това ще бъде поредният повод за „взрив“ от страна на нашите гърци. Но всъщност е добре, че това сега излиза наяве – само, Господи, опази ни!

Бележки:

1. Редица статии за душата след смъртта, които бяха публикувани в „The Orthodox Word“, сега излизаха под формата на книга.

 

6/19 март, 1980 г.

Само няколко реда за Удбърн и моите собствени планове за Страстната седмица. О. Герман се върна от успешното си мисионерско пътуване. Всички местни руснаци (в района на Удбърн – о. А. Йънг) са дошли и почти всички са се причастили. Каня се да дойда (в Етна – о. А. Йънг) за Литургията на Преждеосветените Дарове в сряда на Страстната седмица.

L. сега е тук, на път за вас. Да му даде Господ да намери и съхрани истинното Православие; сега има толкова много неправилни пътища.

Вече чета 69-та страница от последната коректура на „Догматическото богословие“ и с всяка страница все повече и повече виждам колко важна е тази книга днес. Моли се да можем да я издадем до есента. Нашият словослагател е готов да започне да набира първите 100 страници веднага след Пасха!

Осъдили са S.¹ за нападение срещу някакъв човек в нетрезво състояние и съдията иска да го изпрати за три месеца тук вместо в затвора! Моля те, моли се за него и за нас. Това може да бъде трудно за всички ни (макар че може и да не бъде чак толкова лошо, ако баща му също дойде), но ни сме готови да помогнем на момчето и да го измъкнем от тази ситуация (затворът ще го погуби).

Бележки:

1.  Синът на един приятел на отците от Лос Анджелис.

 

Светла Събота, 1980 г.

Христос Воскресе! Ние наистина прекарахме най-светлата седмица и се надявам, че и вие също. Във вторник кръстихме нашия стар „оглашен“ J., който се върна тук на Пасха след няколко години скитане в света. Сърцето му винаги е било с нас, но той мисли, че трябва да отиде в Бостън (в манастира на отец Пантелеймон – о. А. Йънг), защото там ще му бъде „спокойно“ (здравето му е крехко и нашият живот би бил прекалено труден за него сега). Разказах му в общи линии за нашите проблеми с Бостън и той тръгва натам, за да бъде нещо като наш „посланик“ там, т. е. ще ни пази в сърцето си и няма да слуша местните клюки. Може пък това дори да помогне на общата ситуация, не знам.

Прилагам копие на нашето ново писмо до о. Никита. Ако след това той не предприеме реални опити да бъде по-добър с нас, мисля, че няма да има смисъл да ходим в Сиатъл, и трябва да уведомим нашите англоезични свещеници за причините за това решение. Скоро ще обсъдим това с владика Нектарий, когато той намине при нас на връщане от Сиатъл.

Завърших половината от моя „Отговор към критика“ (о. Лев), като се стараех да не затъвам прекалено в тази работа (т. е. да не падам на нивото на о. Лев). Да даде Господ това да събуди някои хора.

Църковната ситуация в наши дни ми напомня оплела се мрежа! Но с търпение и твърдост можем да се измъкнем от нея невредими.

 

3/16 април, 1980 г.

Ето един екземпляр от моя „Отговор към критика“, все още малко „суров“. Какво мислиш за него? Дали не съм пропуснал нещо важно? Има ли там нещо, за което той може „да се захване“ и да се обърне срещу нас? Има ли там нещо, което ти изглежда немилосърдно спрямо него? Може ли да се съкрати? Много ме притеснява това, че „Отговорът“ е толкова дълъг, и ще търся начин да го съкратя. Надявам се да го подготвя за словослагателя за следващия вторник, така че ще можем да започнем да печатаме книгата.         

Получаваме все повече и повече трудове на отец Димитрий Дудко, т. е. това, което той е написал преди затвора, и всичко това е много нужно и своевременно. Имам чувството, че това, което той проповядва, ще бъде най-големият препъни камък за нашите „правилни“ православни и всичко това е признак на най-големия конфликт на нашето време: Православието на ума срещу Православието на сърцето.

 

13/26 април, 1980 г.

Още един млад руснак се присъедини към нас като поклонник-работник, и ние го пратихме на строежа – това му е специалността. Засега нашето монашеско братство се състои основно от обикновени хора и това е огромно облекчение след някои „необикновени“, които бяха тук преди.

Най-накрая получихме отговор от отец Никита: „Ние, както и преди, много искаме да видим отец Герман. Смятаме, че двамата, той и о. Лев, могат да внесат ценен принос в конференцията.“ Той не е отговорил на предишното ми писмо заради „гневното му съдържание“: „В сравнение с Вас, езикът и стилът на о. Лев са кротки и смирени.“ Нито дума извинение за тона на това, което е напечатал за о. Лев, и никакъв признак, че той смята нещо за неправилно.

Направихме всичко, което можахме, за да намерим с него общ език, но той не иска да ни слуша. Той си има свои опредени понятия и ние не отговаряме на тях. Лично аз ще отида в Сиатъл, само ако това бъде абсолютно необходимо. Мисля, че начинът на мислене на тази група е много далечен и чужд на нашата Църква и колкото по-далече стоим от тях, толкова по-добре. Трябва да работим за онези, които ще ни слушат и ще избягват създаващите излишни грижи. Окончателно ще решим дали да отидем на конференцията след разговора с владика Нектарий. В този момент мисля, че не трябва да се ходи. Но нека да видим какво ще каже владиката.

Твоята беседа за нашето лятно поклонничество на тема „Да си роден свише“ звучи добре, точното название може да се промени, за да се избегнат неправилни тълкувания, но идеята е много нужна. Колкото повече такива беседи, толкова по-добре.

 

19 юли/ 1 август, 1980 г.

Току-що чухме, че някой е звънял на о. Димитрий Дудко и на неговата презвитера в Москва. На първото обаждане отговорил някакъв мъж, който казал: „На отец Димитрий са му забранени контактите с чужбина.“ Презвитерата отговорила на обаждането и успяла само да каже: „Ох, какво направиха с него!“ Да ни пази Господ в тези страшни времена. Повече любов и състрадание, и основана на тях твърдост – ето какво ни е нужно.

 

Краят на август, 1980 г.

Възстановяваме силите си след поклонничеството – най-успешното от всички досега. По време на нашата малка церемония в събота присъстваха 23 абсолвенти и 93 души се разписаха в книгата за посетители през седмицата, през която се провеждаха курсовете. Без съмнение, сред учениците цареше единомислие и бяха посети много семена. Интересно е само какви ще бъдат плодовете и може ли да се направят тези седмици още по-плодотворни.

Тази неделя, ако Бог благослови, отец Герман ще отслужи първата литургия в Уилитс¹. Молете се за тях.

Бележки:

1.  Нова мисия в дома на Владимир Андерсън, наречена в чест на св. Йоан Милостиви. 

 

18 ноември/1 декември, 1980 г.

В събота кръстихме двама души и дяволът ни отмъсти – счупиха се две машини.

Благодаря ти, че си написал такова хубаво писмо на владика Григорий. Убеден съм, че то ще произведе очаквания ефект. Нашите епископи, мисля си, предполагат, че всички новообърнати са в лагера на Сиатъл-Бостън, и това ги лишава от решимост да направят силни заявления, така че всичко, което може да ги убеди в обратното, е много желателно. Аз също се каня да напиша на владика Григорий, но повече по повод изказването на Каломирос на юлската конференция в Сиатъл и, като цяло, за феномена на чуждата идеология, която се опитват да внесат в нашата Църква. Колкото повече осведомим епископите за случващото се, толкова по-добре.

Послесловие към 1980 г.

Сред другите събития от 1980 г. трябва да бъде отбелязана появата на новото списание „Orthodox America“. Аз изоставах с печатането на „Никодимос“ и усещах, че вече няма да мога да се справям с работата, която вършех в продължение на последните седем години съвсем сам. Отец Герман вече беше започнал да отваря дума за това с мене, когато в една юнска неделя след извършването на тайнството кръщение в мисията „Ходатайка за грешните“ в Рединг отец Серафим се срещна с мене и Мария Мансур в параклиса. „Чували ли се някога за „Orthodox America“?“, – попита той Мария. Отците вече отдавна мечтаеха за православен вестник в общоприетия формат, издание, което ще бъде по-фокусирано върху мисионерската дейност, отколкото „The Orthodox Word”. Аз, като редактор, щях да пиша челните и други статии и да следя за развитието на вестника като цяло, а Мария, която помолиха да стане втори редактор, щеше да отговаря за материалите за гоненията срещу Църквата, за преводите и оформлението на вестника. След това отец Серафим отслужи молебен и „Orthodox America“ официално започна своето съществуване.

В Уайлдууд нямаше електричество, затова по време на работата над няколко от първите броеве на вестника Мария пътешестваше напред-назад с раницата и електрическата пишеща машина, работейки над вестника у различни приятели, докато през онази есен отците не наеха битов фургон в Платина, който стана щаб-квартира на „Orthodox America“.

Тревогата, която охлаждаше нашия ентусиазъм в началото на това рисковано начинание, постепенно изчезна благодарение на постоянната подкрепа и ободряване от страна на двамата отци. Те от своя страна бяха във възторг от популярността на вестника. Сред първите абонати беше неправославната, по вероизповедание, майка на отец Серафим, от което той беше особено радостен.

Макар че в продължение на много години отец Серафим ми пишеше по-често от един път в месеца, а понякога по-често от един път в седмицата, сега заради бремето на задълженията той не можеше да ми пише толкова често. Първо, той окормяваше послушниците в скита и неговото първо задължение беше надзорът и обучението на новопостъпилите братя. Дори само това беше изключително трудна задача, защото много от младите хора, дошли да изпитат върху себе си монашеския живот, бяха едни типични неспокойни и ненамиращи своето място продукти на нашето общество и често с психични проблеми. Второ, отец Серафим беше редактор на „The Orthodox Word”, което означаваше, че негово беше не само задължението за общия контрол над изданието, но той също така сам пишеше или превеждаше по-голямата част от материалите за „The Orthodox Word”. Освен това той винаги се беше занимавал с изследвания и пишеше книги, статии и лекции. Накрая, той служеше чреди в различни малки мисии-енории на територията на нашата мисия и това означаваше часове пътуване дотам и обратно, във всякакви метеорологични условия, а във всяка мисия беше необходимо да прекара поне един ден.

Да кажем, че беше претоварен, би означавало нищо да не кажем. И все пак, с изключение на редките въздишки, той никога не се оплакваше. Помня как веднъж каза, канейки се да изнесе някъде беседа: „Знаеш ли, това наистина не е за мене.“ Бидейки стеснителен и потънал в размисли по своята същност човек, той се страхуваше от струпването на хора, от шума и суетата, но никога не се отказваше от това, което смяташе за свой дълг.          

<   >

Към темата Към началото Към съдържанието

Писмата на о. Серафим (Роуз) до духовния му син. 1979 година

 1979 година

Предисловие към писмото

По това време Мария Мансур заедно с две свои приятелки, и двете новообърнати във вярата от протестанти-евангелисти, се заселиха в едно селце на име Уайлдууд, приблизително на 8 мили западно от скита, в парцел, който им беше предоставен от отците. Докато строяха килията, те прекараха лятото под открито небе (през лятото там рядко вали), готвеха храната си на огън, а вода си наливаха от близкия ручей. Отците от време на време ходеха при тях да отслужат литургия в еловата гора, определена за тази цел, докато все още нямаше параклис, който пък беше построен след няколко години. Младите жени водеха спокоен, полумонашески живот, изчитайки църковните служби с незначителни съкращения, макар и нито една от тях да не беше постригана за монахиня.

18/31 януари, 1979 г.

Много ти благодаря за твоя трогателен подарък за моя имен ден. Винаги съм симпатизирал на Кан Цзи, като китайски учен; той е бил толкова прям и „православен“.¹

През последните дни при нас наваля малко сняг (четири или пет инча), но Уайлдууд (където всички ние ходихме в неделя да освещаваме с Богоявленска вода) е истински зимен рай – там е навалял повече от един фут сняг. Всички ние малко покарахме ските на S.!

При нас излизат от печат няколко нови книги – моля те, моли се да можем да работим все така, както все още можем сега! Каним се да започнем уроци по изучаване на Библията в Рединг след литургията в неделните дни, така че ще трябва да напечатаме нещо и по тази линия.²

Бележки:

1. Преди приемането на Православие отец Серафим се специализираше в изучаването на Китай, затова му изпратихме една нова книга за китайския император. Някои бележки и преводи от китайски език, направени от отец Серафим, могат да се намерят в книгата „Christ, the Eternal Tao“, написана от йеромонах Дамаскин (Платина, 1999 г.).
2. Отците основаха малка мисия-енория, посветена на иконата на Богоматер „Споручница грешних“, в дома на Валентина Харви в Рединг (на час път от Платина).

 

23 януари/5 февруари, 1979 г.

Слава Богу, благополучно се добрахме до вкъщи вчера вечерта (от Медфорд – о. А. Йънг). Разговарях с енориашите и им казах, че отстояваме „старото“ направление в Православието. А. мислеше, че е по-добре постепенно да бъдат приучавани енориашите към такива неща, като поста, например, и аз се възползвах от възможността да разкажа за прекрасната възможност, която ни се предоставя в първата неделя на март – неделя Сиропустна, когато може да се употребява за храна всичко освен месо – идеална възможност за постепенното навлизане в поста. Той каза, че те именно така и ще постъпят.

През целия ден се чувствах добре и спокойно. Разказахме им малко за истинското Православие, без да искаме нищо от тях и без да правим постни физиономии. Но ще ни се наложи да започнем да говорим малко по-твърдо. Оглеждайки се назад, аз съм повече от вдъхновен от факта, че все още се намират хора (на практика навсякъде), които жадуват за Православие. Медфорд ни беше даден, за да ни отрезви и смири при вида на истинската природа на по-голямата част от мисионерското поле.

„Радвайте се в Господа, и пак ще река, радвайте се!“. Ние прави едва една мъничка крачка всеки път, но така можем да изминем много.

 

Предисловие към писмото

По това време се разгоря нов спор. Отец Серафим започна работа над нова серия статии, касаещи православното учение за живота на душата след смъртта – в частност, древната традиционна идея за митарствата, през които всяка душа трябва да премине след смъртта. Отец Пантелеймон и учениците му категорично се изказваха против тази идея в продължение на много години, затова те помолиха отец Лев Пухало също да започне да пише серия от статии на тази тема, за да „внесе поправки“ в традиционното учение.

Събота преди Великия пост, 1979 г.

Отец Михаил Помазански написа отговор на атаката на отец Лев по въпроса за митарствата, но на такова високо и всеобхватно ниво, че се съмнявам този отговор да спре отец Лев. Целият този инцидент (който по всяка вероятност не е приключил), явно показва колко несигурно е станало положението на православното предание в последно време – пусналите здрави корени в него бързо изчезват и заради това богослови-кариеристи могат да предизвикат буря в чаша вода. Отговорът: повече смирение и повече да се печатат творенията на Светите Отци. Твоята нова серия брошури¹ е много своевременна и необходима (последната е направо отлична). Да ти даде Господ сили да издадеш още много нови брошури и да продължаваш да преиздаваш старите.

При нас има още доста сняг, а днес започна ужасна киша – добро начало за трезвението и Поста, към който аз, уви, се приближавам както винаги със страх. Моля те, прости ми греховете спрямо тебе с дело, слово и помисъл и предай тази молба на всички около тебе. Да ни прости всички нас Господ и да бъде милостив към нас и да ни даде сили да прекараме с полза Великия Пост.

Бележки:

1. „Учението на светите отци за тялото, … страстите, … и болестите“, Nikodemos Orthodox Publication Society. Тези три малки брошури все още са в продажба.

 

16/19 март, 1979 г.

Изпращаме ти нашите най-сърдечни поздравления за твоя имен ден и ти желаем много години плодотворен труд в Христовото лозе!

Отец Герман също получи покана да участва с доклад на конференцията.¹ Със сигурност духът на Бостънската партия там ще бъде силен, но добър признак е дори това, че те канят хора, които не принадлежат към тяхната група. Разбира се, приеми поканата – поне ще можем да се опитаме да кажем там нещо не толкова абстрактно, каквито обичайно са техните изказвания.

Миналата седмица кръстихме двама души – добро начало за новата мисионерска година! Изучаването на Свещеното Писание напредва успешно. Завършихме първата глава на Яков.

Тази неделя ще отида в Удбърн.²

Започнахме да работим в зеленчуковата градина, но още нищо не е поникнало – досега имаше само няколко топли дни.

Прилагаме два малки подаръка за твоя имен ден – репродукция на иконата „Ходатайка за грешните“, напечатана в Китай, и снимка на събора в Шанхай, посветен на тази икона³, потретите на владика Йоан ги изпратихме отделно.

Моли се за нас. Мисионерските ниви са още бели и ние трябва да се трудим, докато все още има време!

Бележки:

1. Получих покана да участвам с доклад на конференцията за св. Нектарий, организирана от енорията на о. Никита в Сиатъл през 1980 г.
2. В Удбърн, Орегон – край Портланд – беше другата нова мисионерска енория, посветена на Курската икона на Божията Майка.
3. Това беше съборът на св. Йоан.

 

23 март/5 април, 1979 г.

Миналата неделя направих едно добро мисионерско пътуване до Удбърн. Присъстваха около 30 души и почти всички се причастиха със Светите Тайни, и отношението към случващото се беше много сериозно.

Моля се останалата част от поста да бъде за тебе плодотворна.

 

Предисловие към писмото

Енорията в Медфорд направи формално прошение до епископ Нектарий да ме ръкоположат в свещенически сан. Ръкоположението беше определено за края на Пасхалната седмица в скита. Времето беше ужасно – беше студено и почти през цялото време валеше дъжд. Бях ръкоположен за иподякон и дякон в петък, за свещеник – в събота, а моята първа литургия отслужих в неделя. Дойдоха много хора от различни мисии, въпреки лошото време (което превърна пътя до скита в непроходима кал). В неделя след обед отец Герман замина на поклонническо пътуване до Атон, а отец Серафим се върна с мене в Етна, където ние заедно отслужихме няколко литургии в нашия малък параклис. Възможността да служа на Светия Престол беше изумителна и се явяваше огромно утешение за мене. Но както това беше и в случая с отците, моето ръкополагане също означаваше край на „златния век“ на мирен труд и относителна неизвестност.

Писмо без посочване на датата, получено скоро след моето ръкоположение, 1979 г.

Христос е посред нас! Ще ти напиша накратко за новините от отец Герман: той успешно е посетил Джорданвил и сега се намира в Европа.

(Някой беше изпратил на отец Серафим доклада на отец Лев Пухало за душата след смъртта – о. А. Йънг). Неговото писание е крайно оскърбително и показва растяща самоувереност и презрение към останалите. Той показа, че съзнателно ни е провокирал, за да представим нашето „учение“, така че той да може публично да го разобличи заедно с учението на Джорданвил, на архиепископ Йоан и т. н. по този въпрос. Изглежда, неговата статия е една мешавица от насъбрани отвсякъде неусвоени идеи, чиято централна тема е: вижте колко съм умен и колко малко знаете вие. Той дори се кани „да изложи на показ“ нашата икона с изображението на митарствата¹ и да покаже, че ние неправилно я тълкуваме или пък че тя е късна и западна.        

Утре, на Преполовение на Петдесетница, ще посетим Уайлдууд. Всичко останало при нас е наред.

Бележки:

1. На корицата на „The Orthodox Word” за ноември-декември, 1978 г.

 

8/21 май, 1979 г.

Надявам се, че ще можеш да изнесеш доклад по време на нашето лятно поклонничество през 1979 година. За какво би искал да разкажеш? Аз ще говоря за „православните християни пред лицето на 80-те години на 20 век“, а отец Герман ще разкаже за архимандрит Герасим (навършват се десет години от смъртта му) и вероятно за свети Инокентий Аляскински. Владика Антоний, може би, също ще изнесе доклад. При нас всичко е наред и утре ще отслужим литургия в Уайлдууд в деня, когато се чества паметта на светител Николай.

Отец Герман успешно се е добрал до Атон. Изпратил ни е картичка от Карея. Слава Богу! Той има разрешение за четири дни, но може би, ще успее да го удължи.

 

27 юни/ 10 юли, 1979 г.

Бяхме радостни да чуем, че в Медфордската енория всичко е наред. Господ ще посочи начин за построяването на църква и всичко необходимо в угодно Нему време. Ако си спомним, какви бяха нещата в Медфорд само преди няколко месеца, е направо поразително колко успешно е всичко при вас.

При нас пристигна за няколко дни М. от Джорданвил. Неговият отчет за тамошното настроение не ни ободрява. Ерата на Бостънското влияние отмина, но явно там цари такава атмосфера от рода на „от само себе си се разбира“ и „да избягваме излишните грижи“, че по неволя се замисляме дали нашите северно-калифорнийски мисии не са нещо като редки цветчета. За мене всичко в Православието е още толкова свежо и толкова силно се нуждае от проповед и разпространение, че съм сигурен, че моментално бих повехнал, ако попадна в Джорданвил. Или на тях там не им достига някакъв вълшебен компонент? А може би, просто „прекалено много православни накуп развалят цялата манджа“? Във всеки случай, слава на Бога за онзи дух, който Блаженият архиепископ Йоан е дал на нашите мисии тук!

Между другото, службите в неговата гробница (за годишнината на неговата кочина, 2 юли), минаха добре. Аз дори произнесох проповед (като направих кратко резюме и на английски) за владика Йоан. Но тъкмо се върнахме и аз се тръшнах с грип, та чак днес започнаха да ми се завръщат малко по малко гласът и силите!

Как напредва твоята подготовка за беседата ти и курсът за поклонничеството? Така или иначе, мисля, че цялата тази идея с поклонничеството и курсовете може да се окаже много плодотворна, но ще видим, както Господ благослови. Времената са много лоши за „съзидателния“ труд!

Моли се за нас, моля те. Духът е бодър, но плътта е толкова немощна!

 

6/19 юли, 1979 г.

В историята с отец Лев Пухало, без съмнение, има нещо сюрреалистично. Като чета писмото му, започвам да си мисля: може пък всички ние да сме полудели, може пък светът да се е обърнал с краката нагоре? Какво на този свят го кара да напада учение, което винаги се е приемало то Църквата? И все пак, с всичките му цитати от Светите отци, той ще посее още по-голямо смущение сред вярващите. Възможно е именно до такъв край да стигне „светоотеческото възраждане“ (в неговата „модерна“ форма) – до сюрреалистичното reduction ad absurdum. Трябва да си призная, че доста се надявах, че той ще завехне, но очевидно това няма да се случи. И Боже мой! Как се хвали! Нямам ни най-малко понятие, какво мислят за неговите статии хората, освен мнението на госпожа П., която написа за своето смущение при вида на атаките му срещу нашите статии; но, очевидно, атмосферата в Православието сега е доста несигурна, което ще му позволи да продължава, докато не се изчерпи. Да, ти си абсолютно прав – не си заслужава да имаш вземане даване с него и не му позволявай да печата никакви твои статии; всичко, което той прави, е за някакви си негови собствени политически цели, които предвещават само вреда.

М. (от Джорданвил) замина, като прекара с нас четири дни, и моето окончателно впечатление е малко песимистично. Той мисли и чувства всичко толкова „правилно“, включително правилната оценка на „болестта на правилността“ при новообърнатите, че се страхувам той самият да не е заболял от „болестта на свръхправилността“! Струва ми се, че нещо витае във въздуха в наши дни, заради което почти всички, които се опитват да стъпят на пътя на духовната битка, започват да затъват в тресавището. Да го пази Господ и да го научи на простота!

Слава Богу, докато боледувах от грип почти успях да завърша работата върху „Душата след смъртта“ и се надяваме да започнем да я печатаме още преди края на лятото. Мисля си дали да не добавя към нея едно приложение, „Отговор на критика“, където бих могъл с мек тон и обективно, без да споменавам името му, да отговоря на онези възражения на отец Лев, за които знам. Какво мислиш за това? Може пък това да се превърне в една ненужна провокация и ще е по-добре да отговоря по всички точки в текста, без да встъпвам в полемика – не знам. Чувал ли си друг някой да е писал отговори на неговите статии?

Получихме писмо от К. (от Лондон), което ни много огорчи. Той пише, че се кани в печата да започне да критикува отец А. Чухме също, че отците от Х-ия манастир са му изпратили критика срещу отец Пантелеймон. Боже мой! Какво става с хората? Колко лесно се отклоняват от пътя на служението на Господа по пътя на партиите, ревността и опитите за отмъщение. Написах на К., като го уговарях да започне да мисли за духовния живот и да престане да се занимава с църковна политика.         

 

12/25 юли, 1979 г.

Христос е посред нас! Току-що получихме бостънската „Лествица“¹. (Те казват, че и на тебе са изпратили няколко екземпляра). Типографски погледнато, изданието е добро, но какъв помпозен, парфюмиран предговор има – и горкият Владимир² е изхвърлен в небитието: книгата е „разпродадена“! Несправедливо е!

Днес също така получихме писмо от отец R. от Бостън, в отговор на нашия въпрос, дали не биха могли да преведат за нас някои гръцки тестове. Те не могат, те са прекалено заети – но той въпреки това предлага да преглежда нашите преводи от руски, за да бъдат избегнати „грешките“, които той е намерил в св. Симеон, преведен от нас от руски³, и за да не се получи при нас такъв ужасен превод, като издадения наскоро в Джорданвил превод на свет. Григорий Палама. Самият той е превел св. Исаак Сирин не просто от древногръцки, но от десет древни ръкописа, които доказват, че гръцкият печатен текст е неточен, а също така непосредствено от сирийски (той малко е понаучил сирийски език). Цялото писмо е изпълнено с помпозност и самозначимост, което ме подтикна да му напиша една малка проповед като предупреждение и няколко думи за духовния авторитет на такава личност, като светител Теофан Затворник, напълно независимо от това, колко близък е неговият превод до оригинала. Най-вероятно, отец Герман няма да ми даде благословение да изпратя това писмо!

Този тон е направо непоносим! Трябва повече да работим, за да го неутрализираме, – той изобщо не е това, от което се нуждае мисионерското движение. Нашето поклонничество и курсове ще внесат повече практични, конкретни, реални неща. Дай, Боже, това начинание да пусне дълбоки корени! (В действителност, аз много оптимистично гледам на този проект. Мисля, че „Бостънската вълна“ вече е повече в миналото, отколкото в бъдещето и те сега ще бъдат по-скоро затворена група, а не общоцърковно влияние, но ние трябва да направим всичко, което зависи от нас, за да запълним вакуума!)  

Страдащата Църква в Русия е добър материал за новия „тон“; а сега и Църквата в Уганда, за страданията на която едва напоследък започваме да чуваме. Получихме трогателна молба от една енория там, нужна им е помощ за строителството на храм след чудесното сваляне на „антихриста-владетел“; за това ще напишем в следващия брой. Страстността на тамошните вярващи е необходима на нашето спящо Православие. Е. и неговото семейство, от Аризона, (може би, и тебе са посетили?) – е добър пример за хора, в които трябва да вложим повече християнски ценности, за да могат те да преодолеят детското си очарование от дрънкалките. Как да го направим?

Между другото, владика Виталий току-що издаде бостънския превод на труда на митрополит Антоний „Догматът на изкуплението“ – този „догмат“ се обвинява в ерес от болшинството наши епископи и в най-добрия случай той може да бъде наречен прекалено волен и експресионистичен. В Джорданвил тази книга няма да я продават и, както изглежда, владика Нектарий ще забрани на отец Никита да я рекламира в неговата енория, така че, вероятно, тя няма да получи широко разпространение. Честно казано, мисля, че умонастроението у онези, които искат да разпространяват тази книга, е безнадеждно остаряло. Дори без да вземаме под внимание разногласията около нея, и в този случай тя не съдържа нищо, което да е особено необходимо в наше време.

Каним Сусана да ни посети в събота. Може би, G. ще може да я придружи на връщане и да остане за една седмица, а след това да се върне обратно с автобуса с Ян.

Как напредват при тебе нещата с беседата и подготовката за курсовете? Надявам се, че всичко е добро и свежо! При мене работата в тази област напредва бавно, но придобива все по-ясни очертания.

Бележки:

1. „Лествицата на божественото възхождане“ на св. Йоан Лествичник, Holy Transfiguration Monastery, Brookline, MA, 1979.
2. Владимир Андерсън (сега свещеник), собственик на издателството Eastern Orthodox Books, който издаде книгата „Лествицата на божественото възхождане“ (Willits, CA, 1975).
3. Руският превод на творенията на св. Симеон Нови Богослов е направен от свет. Теофан Затворник не от оригинала, а от новогръцкия превод от 18 в. (Бел. ред.)

 

7/20 август, 1979 г. 

Благодаря ти за новото писмо от отец Y. и за твоя отговор: отговорът е абсолютно правилен и право в целта; на нас са ни нужни повече подобни искрени заявления за очистването на въздуха от продължаващия фалш. „Уважението“, което о. Y. е изразил към владика Лавър в края на писмото си, е типичен пример за подобен фалш. Той иска да завърши с „духовен“ и позитивен тон, но точно според формулата и по сметка, а не искрено. Това е Бостънският тон, който, за съжаление, е толкова широко разпространен сега – Православие по сметка, а не по сърце.

Отците от Х. манастир ни изпратиха копие на писмото си и виждам, че това не са лични нападки (срещу отец Пантелеймон – о. А. Йънг), които очаквах да видя – но това все пак са безплодни упражнения в самооправдаване и неопределени обвинения срещу „враговете“. Разбира се, сега вече е очевидно, че отец Пателеймон е отровил въздуха с губителен и зловреден дух; но още по-тъжно е да виждаш, че у онези, на които той е навредил, той предизвиква единствено негативна реакция, която на практика не се издига над нападките. Това трябва да означава, че „Пантелеймонизмът“ (т. е. Православието по сметка) – е болест, чийто микроб към днешна дата носим всички, и отговор на това трябва да бъдат не нападките срещу някой конкретен микробоносител, а срещу самия микроб; отговор, който, надявам се, ще стигне до сърцата дори на онези, които са засегнати най-много от болестта. Можем ли да им дадем такъв отговор? Трябва повече да се стараем!

Поклонничеството и курсовете приключиха, оставяйки ни в пълна изнемога – но мисля, че това беше успех. Много знания бяха дадени и получени (аз самият научих толкова много!), но основното, гледната точка, която искахме да стигне до тях, действително стигна: Православие повече на сърцето, отколкото на ума. Дяволът малко си отмъсти на нас – отец Герман отсъстваше три дни от курса заради абсцес на зъба, който той лекува, но ще го извади едва тази сряда. Но всички, които останаха през цялата седмица на курсовете (около петнадесет души), се отнесоха към тях много сериозно и твърде много получиха от тях. В почивките между лекциите по мисионерските въпроси започваха горещи дискусии и аз се опитвах да внуша известна трезвост, говорейки за „ума срещу сърцето“, грешките от прекалена ревност и т. п. Мисля, че всички след семинара поне започнаха да осъзнават, че външността все още не е действителност. Курсовете завършиха с концерт. В. изсвири соната на Скарлати.

Междувременно, ние отново имахме седмица на туристите: католически свещеник и трима енориаши от Рединг днес, и трима англикани от Нова Зеландия миналата седмица! Днес също така ни посетиха отец L. J. (от Уинипег) и семейство Андерсън. Той беше трогнат от сърце от нашата мисионерска работа (а преди десет години ни призоваваше да „проповядваме хипи“!); той има много добро сърце. Защо ние, американците, не умеем така? Нека се постараем!

 

6/19 септември, 1979 г.

Вече няколко дни вали дъжд и у мен възникна усещането, че предстоящата зима ще бъде значително по-студена, отколкото в предишните години; но нашите запаси от дърва са все още много малко.

В понеделник ще отида да взема едни нов брат от Флорида. Той няколко месеца си писа с нас и, макар че в моите писма аз се опитвах да го посплаша, той, както и преди, е настроен да дойде, така че му казахме да идва и да се опита да поживее тук един месец. 

 

18/31 октомври, 1979 г. 

Отец Герман ми каза, че те е разстроила новата статия (на отец Лев Пухало, която напада митарствата – о. А. Йънг). Аз самият също съм много възмутен!

1.      Лъжеучението сега открито се проповядва като Православие, а онези, които следват православната традиция, фактически биват отхвърляни като еретици. Това особено много ни разстройва, защото отец Лев е усвоил целия речник на „светоотеческото възраждане“ и се опитва да изкара всички останали глупаци или поне изостанали и намиращи се под „западно влияние“. В случите с някои, а вероятно и с мнозина, новообърнати това ще сработи.

2.      Цялата наша православна богословска традиция и православна вяра се обявява за недействителна с мотива, че е „Западна“, „схоластична“ и така нататък. Дори да оставим настрана погрешността на неговото учение, това показва крайно неуважение към такива стълпове, като блажения архиепископ Йоан, отец Михаил Помазански, епископ Игнатий, епископ Теофан Затворник – изхвърля се цялата наша руска православна традиция.

3.      Тези статии, поне отчасти, са пряка атака срещу нашата собствена работа и лично аз съм дълбоко оскърбен. Така не се встъпва в спор с православни братя!

Стига толкова! Би било безсмислено да се опровергават статиите на отец Лев, тази комбинация от изкривявания, полуистина, изтръгнати от контекста цитати и модерни лозунги. Настана време за сериозен протест. Каня се да напиша на отец Никита категорично писмо и ще му кажа, че подобни неща е време да престанат и че той самият, като прикрива подобни статии, съзнателно разделя Църквата на два взаимно изключващи се лагера. Засега няма да му казвам, че няма да участваме в неговата конференция, но може би, ще му намекна за това. Разбира се, ние ще се откажем, ако отец Лев е свързан по някакъв начин с нея. Ако искаш, разбира се, ти също му напиши. Дай му да разбере, че сме много разстроени.

Наистина изглежда, че назрява пълното изясняване на ситуацията, и дойде времето, когато ние ще трябва да прекъснем мълчанието за всичко това.

Вътрешно аз съм абсолютно спокоен и дори донякъде доволен, че всичко става явно, така че ще бъде по-лесно да се справим с този проблем. Но това може да смути много новообърнати.

Помолиха ме да изнеса доклад в Джорданвил по време на Младежкия конгрес през декември – това ще бъде съвсем различно събрание от конференцията в Сиатъл. Мисля, че практичното, „стъпило на земята“, изцяло традиционно изложение (каквото се постарахме да дадем по време на нашето поклонничество) започва малко по малко да придобива образ и свои форми и това вселява в мене надежда пред лицето на фалшивите форми на това „светоотеческо възраждане“ около нас.

Послесловие към писмото

Отец Серафим беше поканен да изнесе реч на ежегодния Младежки конгрес в Свято-Троицкия манастир в Джорданвил в деня на преподобния Герман Аляскински, на 25 декември. Това беше единственото му пътуване на такова далечно разстояние от неговата мисия. Той реши да пътува с влак, а не да лети със самолет, защото смяташе, че влакът, който се движи по-бавно, е по-културно транспортно средство. Веднъж го попитах (той тогава се занимаваше с изучаването на светиите в древна Галия) дали не би искал да попътешества по светите – преди разделението на Църквите – места в Европа. Той отговори просто: „Не“. „А какво ще кажеш за Атон или Иерусалим?“ „Не.“ „Защо не?“ „Защото Бог ми е дал всичко необходимо за спасението ето тук, в нашата малка планина. А всичко останало би било просто развлечение“. Той прие поканата да изнесе доклад в Джорданвил – това беше единственото му пътуване дотам – не от любопитство, а защото, посещавайки по пътя други енории, получаваше рядката възможност да научи от първа ръка какъв е животът на нашите енории извън мъничкия свят на Сан Франциската епархия.   

         

3/16 декември, 1979 г.

Седя на гарата в Оклънд, докато чакам влака за Чикаго – така че пиша това писмо в последната минута.

Първо, моля те, моли се моето пътуване да бъде успешно, а моето „слово“ – плодотворно. Имам няколко ясни идеи, които бих искал да изкажа, но не познавам много добре „почвата“ (енориите от Източното Крайбрежие – о. А. Йънг) и е възможно тя още да не е готова. Имам впечатлението, че речта на отец Герман (на Младежкия конгрес – о. А. Йънг) преди шест години се превърна в опит да бъде засята неподготвена за тази цел земя. Може сега почвата да е по-добра, но в нея също така има и повече „плевели“. Във всеки случай, моля те, моли се. Вярвам, че Бог ще устрои това, което трябва.

Второ, моля те, докато не се върна от Джорданвил, не заявявай еднозначно на отец Никита, че няма да отидем на неговата конференция. Може в Сиатъл да дойдат доста хора от „руското направление“ и ще бъде срамно да отстъпим напълно катедрата на партията на „правилността“, когато има шанс, че там може да ни чуят. Аз, вероятно, ще мога да кажа нещо по-определено за атмосферата в Църквата след моето завръщане. Също така ще изнеса реч в Кливланд, в енорията та отец Теодор¹ и в една или две енории в Ню Джърси. Моят кръстник иска да му помогна да започне мисионерска работа с англоезичните в неговата енория (Ню Брунсуик). А аз ще мога по-добре да разбера какъв дух цари сега в нашите енории.

Не се притеснявай: на никого от нас не е нужно да ходи в Сиатъл, ако това ще бъде само едно напрегнато, „военно“ време, но може всичко да са окаже различно. Ще видим по-късно.

Отец Роман² от Бостън иска да ме убеди да отида и да служа заедно с отец Пантелеймон, но вече му казах, че в този момент няма смисъл. Трябва да се случат определени промени преди да може да се установи сериозно осмислен мир.

Моля те, утеши отец Герман на имения му ден, а после се помоли за мене. Ще мисля за всички вас.

Бележки:

1.  Съборът на свети Сергий.
2. (Лукянов) от Богоявленската църква. Скоро при него се появиха причини да промени своето мнение за отец Пантелеймон и Свято-Преображенския манастир и той стана един от техните най-откровени критици.

 

14/27 декември, 1979 г.

Слава Богу, пътуването мина чудесно и аз се запознах с множество хора. Младите свещеници (на конгреса те бяха около дванадесет) в духовно отношение са много добри. Джорданвил си има своите трудности, но изглежда, че самите трудности помагат на мнозина да изработят в себе си дух на смирение.

Моята реч бе много осъждана, особено казаното от мене за „болестта на правилността“. Атмосферата е готова за такава дискусия и хората тук правилно възприеха всичко. Някои ми казаха, че тези думи сякаш са били предназначени специално за тях, че те следва да се задълбочават повече във вярата, а не да се вторачват във външното.

Някои са загрижени от тона и съдържанието на списанието „Witness“ на отец Никита, но болшинството просто не знаят, че между двете направления в Църквата назрява конфликт. Ние трябва да се възползваме по някакъв начин от тази ситуация, за да опазим от екстремизма колкото се може повече хора. Трябва да се борим с екстремистите, без да даваме вид, че се борим, да даваме по-дълбоко и високо учение, отколкото просто „правилно Православие“, и с това да задаваме тон на другите. Светител Тихон Задонски има едни хубав израз, който аз използвах в своята реч в Джорданвил: „Трябва да имаме в себе си Православие на сърцето, а не само на ума.“

Очевидно много наши хора ще отидат и в Сиатъл. Ние също трябва някак да намерим време, за да отидем там, заради тях, и да изнесем добри, искрени речи, които ще намерят отклик в сърцата на хората и няма да предизвикат спорове (освен ако там не присъстват „фанатици“, които ще искат да ни оспорват). Към отец Лев Пухало трябва да се отнасяме като към болен човек, преди всичко на лично ниво, и да не се разстройваме прекалено заради него. Неговото учение (древната ерес за „съня на душата“ след смъртта – о. А. Йънг) е напълно лъжливо, но сега това не е най-важната тема; ние трябва преди всичко да разобличаваме синдрома на „правилността“ и „авторитета“.

Струва ми се, че почти всички млади свещеници и монаси имат един дух с нас. Само няколко американци и гърци, близки до Бостън, са заразени с „болестта на правилността“. Утре ще се срещна с отец D. Ще видим какво ме чака. Подозирам, че у него до известна степен е заседнал онзи „микроб“, но неговата близост до руснаците и уважението към такива хора, като владика Аверкий, ще го спасят от екстремизма.

Бях постоянно зает, като на практика изнасях речи всеки ден. В Джорданвил моето участие беше в един ден с това на един съветски писател, фамилията му е Солоухин, чиято следваща книга ще се нарича „Оптина пустин“. Безспорно, атмосферата в Русия се променя – но това е също сложен въпрос. Днес вечерта имам среща в Либърти Корнър (Ню Джърси) с някои бивши енориаши на о. J. (Дяволът успя все пак да разруши тази енория!), а вчера вечерта беседвах тук с децата; утре вечерта ще проведа беседа в енорията на о. D. в Пенсилвания; а в събота и неделя ще служа заедно с отец Валерий Лукянов в Лейкууд, Ню Джърси, при това ще проведа там беседата на руски. Още не съм съвсем наясно за какво ще говоря.

По време на моето пътуване почти никъде нямаше сняг (само малко в Джорданвил, но той целият се стопи, докато бях там), но чух, че край скита има два фута! Надявам се благополучно да се добера обратно. Това беше добро пътешествие и да гостуваш е добре, ала няма по-хубаво от вкъщи! Джорданвил е прекрасен, но аз там бих се поболял. Нашият независим труд е много необходим. Църквата сега е парализирана и този проблем няма да бъде лесно разрешен.

Имах също така една хубава среща с отците в Охайо¹, и с отец Теодор в Кливланд. Навсякъде има трудности, но хората се борят.

Бележки:

1. Гръцки старостилен манастир на свет. Григорий Палама. През 1983 година той се премести в Етна, Калифорния.

<   >

Към темата Към началото Към съдържанието